SparSiliS

A cool forum with lots of things.
 
ИндексИндекс  ЗбИжЗИЙЗбИжЗИЙ  CalendarCalendar  GalleryGallery  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 Балада за кучето Сарю

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Aspasia
Admin
Admin
avatar

Female

ПисанеЗаглавие: Балада за кучето Сарю   Нед Ное 04, 2007 11:18 pm

То се оказа някаква неизвестна порода- вероятно „улична превъзходна”. Митата го купи още като малко кутре от някакви вагабонти в града, които го препоръчаха за гонче и той, поради блажената си простота, повярва и хвърли сума пари на вятъра. Още като го видяха „старите пушки” му се присмяха: „Будала, не виждаш ли, че то си е обикновен помияр?” Че беше помияр- беше, но не съвсем обикновен; по- точно можеше да се каже, че е доста необикновен помияр. В него имаше нещо почти свръхестествено; оцеляваше при всички ситуации и май това беше най- съществената му особеност. Беше ниско, дебело, късокрако с едро туловище, тромаво и рошаво; черно с бели петна- някакъв нескопосан хибрид между пудел, питбул и каракачанка, но не съвсем. Не приличаше на другите селски кучета и явно поради това те го ненавиждаха и отначало се нахвърляха да го хапят, но като поотрасна, започнаха да бягат от него или да му се подмазват, подобно на държавни служители.
В действителност, то дори не приличаше на куче. Беше достатъчно грозно, но с някаква благородна грозота. Селските ловджии, не забелязвайки това благородство, се присмиваха на Митата и накрая като се убеди, че не е никакво гонче направо го намрази и се опитваше да го прогони от двора, но то все се завръщаше и сутрин го посрещаше на вратата, размахвайки опашка с някаква лъчезарна- съвсем кучешка усмивка. Беше го кръстил Рейн, но впоследствие булка Митьовица го прекръсти на Сарю, явно ужасена от невероятния му апетит. Той ядеше повече от прасе; ядеше всичко каквото му падне; дори и когато го лишаваха, намираше какво да натъпче в огромната си паст. Ядеше почти непрекъснато и явно на тази охота се дължеше неговата издръжливост и способност да оцелява при всички обстоятелства. Тези две, три парчета сух хляб, които му подхвърляха, хич не го задоволяваха и той си разнообразяваше менюто по всевъзможни начини: крадеше яйца от полозите, изяждаше и запъртъците, подяждаше непрекъснато прасето, прескачаше в съседните дворове и обираше всичко каквото му падне, ходеше край азмака, където ловеше жаби и ги гълташе с охота, ровеше из пясъка и вадеше миди, ядеше охлюви, ядеше плужеци, гущери и смоци, всевъзможни буболечки, мишки и плъхове; не се гнусеше от нищо; дори в критични моменти хапваше по двора фъшкии, макар и мръщейки се. Освен това пасеше трева не по- зле от всяко тревопасно, ядеше сливи, ябълки и круши; не можеше да се уточни със сигурност това куче ли е, мечка ли е или прасе.
Накрая Митата поради подигравките съвсем го възненавидя и му подхвърли отрова за мишки, заедно с някаква вмирисана мърша. Изяде всичко с апетит, след което повърна, изгълта отново повърнатото и забягна квичейки нанякъде. Нямаше го три дена; всички помислиха, че е умрял и отдъхнаха с облекчение, но на четвъртия ден се появи пак- ни лук ял, ни лук мирисал- мръсен, одърпан и налепен с тръни и бодили; очите му едва се виждаха под сплъстената козина и весело въртеше опашка пред външната врата.
Митата му удари две тояги и го прогони, но след малко пак се завърна и се скри някъде зад стобора. Всъщност, хайванът беше съвсем добронамерен и ако не бяха онези изверги- ловджиите- да го кодошат Митата нямаше да го намрази толкова, но те непрекъснато му вадеха душата: „Знаеш ли, това куче, ако го заколиш, ще има повече мръвка от прасето. От мене е виното…”
Митата търпя, търпя и накрая, като се върна една вечер пиян, награби пушката. След малко пушката изтрещя в тъмното, чу се квичене и кучето се повлече нанякъде.
„ Този път няма грешка – казаха всички- свърши се със Сарю.”
В действителност, Сарю се появи след две седмици във великолепна форма и веднага омете фъшкиите по двора. Въпреки това заплахата си оставаше и вероятно щяха да му съкратят животеца, но наскоро в махалата се случи случка, която се оказа решаваща за бъдещата му кариера. Тия дни бабичките бяха пропищели, че някакъв пор им мори кокошките и вдигнаха по тревога мало и голямо. Всички хукнаха да търсят този проклет пор: събраха се пенсионери, пъдари, ловджии с кучета и без кучета, кметската управа; всички бяха много компетентни и всички знаеха какво да се прави, но нищо не правеха; дори нямаха представа къде да търсят. Кучетата им тършуваха наоколо, душеха, джафкаха, ровеха, но освен някоя заспала мишка нищо не успяха да открият.
И когато всички се отчаяха и се наканиха да си тръгват, на терена- в центъра на събитието се появи Сарю. Всички бяха впечатлени от неговото мощен, дрезгав лай – приличащ по скоро на грухтене- и невижданата стръв, с която той се нахвърли върху един куп камъни и започна да ги размества. Отначало се чудеха какво става, но после си рекоха: „Това куче май търси нещо, чакай да видим”. И се притекоха на помощ. Когато камъните бяха отстранени, почти най- отдолу, Сарю изведнъж разбута всички и се нахвърли с яростно ръмжене върху нещо, което шаваше. Миг след това в устата му се запремята безпомощно и запищя едно черно животинче. Докато схванат какво става, могъщите челюсти на Сарю се сключиха, чу се последно изцвърчаване и в следващия момент той вече поглъщаше вкусната мръвка. Присъствуващите гледаха шашнато, породистите кучета също недоумяваха приклекнали наоколо, а Сарю се облиза и отново пристъпи към работа. След малко изпод боклуците бяха изровени още пет малки порчета, току що прогледнали, които Сарю сдъвка и погълна бавно и с наслаждение. Докато приключваше с десерта, той не позволяваше на никой да се приближи и ръмжеше страшно, ако някой посмее да пристъпи в забранената зона. След като си свърши работата, той се отдалечи спокойно; дори не обърна внимание на възхитените бабички, нито на онези парвенюта от сой, които се опитваха да го залаят от разстояние и се излегна на сянка под една слива.
Този подвиг решително отмени екзекуцията му.
Скоро след това писнаха и други бабички от различни краища на селото. Сарю беше повикван по спешност като главен специалист по поровете и посрещан с почести; често го възнаграждаваха и с почетен кокал. Той бързо откриваше и се справяше с натрапниците, но за съжаление не допускаше никой до трапезата и си ги консумираше сам. Така се зяносаха доста хубави порови кожи. Безполезни се оказаха напъните на Митата и на Гошкин Генко да му измъкнат плячката от устата и, ако все пак успяваха да издърпат парче от кожа, тя се оказваше нагризана и не ставаше за нищо. „Мамка му и мъстия, ще го утрепя!”- ревеше от гняв Митата и налагаше с тоягата, но Сарю го гледаше доброжелателно, мигаше и гълташе без остатък. Сарю не се стряскаше нито от заплахи, нито от бой; носеше си боя и си глозгаше кокалите. Когато се хранеше, не допускаше край себе си не само хората, кучетата, но дори и кучките. Напразни бяха усилията на превзетата кучка Василка на Гошкин Генко да го прелъсти и да му отмъкне кокала. В такива моменти той ставаше груб и хич не го съблазняваха прелестите на нежния пол. Ръмжеше и скачаше срещу хитрушата с оголени зъби, готов да захапе, а захапката му беше страшна. В такива моменти кучката Василка побягваше през глава и квичеше негодуващо от липсата на кавалерство. В действителност, той беше достатъчно толерантен и позволяваше да си играят с него, да го дърпат, да го ръфат, да го тормозят, но не и при наличието на кокал. При наличие на кокал, никой нямаше право да се навърта наоколо, включително и кучката Василка. Освен това обичаше хлапетата с някаква странна кучешка любов, въпреки, че те най- много го тормозеха. Яздеха го, дърпаха го за опашката, а той само се усмихваше. Имаше и един неприятен инцидент, когато съдра на Пъндела гащите, защото си позволил заради някаква момчешка лудория да бие хлапето си повече от допустимото. Сарю наблюдавал инцидента негодуващо и когато накрая хлапето се разплакало, не издържал и се втурнал да внесе разбирателство между поколенията. Пъндела имал късмет, че се отървал само със скъсани гащи.
Което си е право, кучето Сарю и като любовник беше доста груб. При него не се лансираха някакви неистови ухажвания, любовни увертюри и други подобни глезотии. Не обичаше мискинските номера. Като усетеше, че няма да го огрее, бързо мирясваше, зарязваше възлюблената и лягаше да спи. Но в повечето случаи го огряваше; той се появяваше изневиделица в последния момент в центъра на кучешкото шествие, когато други бяха ухажвали избраницата, разгонваше глутницата от любовници и брутално прелъстяваше разнежената любима, която премираща в трепетно очакване, го посрещаше с бурен възторг. Тази тактика определено му носеше успех. Което беше най- впечатляващо кучките приемаха този негов стил на ухажване с открита симпатия ; /впрочем, нещо подобно се случва и с хората/, а клечащите наоколо пренебрегнати помияри скимтяха и точеха лиги. В резултат на което из село се пръкнаха мнозина песоподобни същества от неизвестна порода.
За да не скита много из село и да не прави поразии, Митата му скова една дъсчена къщичка и го върза за нея. Това имаше минимален ефект. Още същия ден Сарю се появи на една кучешка сватба, влачейки къщичката със себе си и връхлетя като истински Джакомо Казанова в центъра на събитието, посрещнат възторжено от възхитената булка. Когато след това Митата закова къщичката за оградата и я направи неподвижна, Сарю набързо прегриза сиджимката и се изхлузи като същински демон. Той не признаваше никакви посегателства върху свободата и въпреки, че уважаваше мнението на стопанина си, имаше принципни възражения по този хуманитарен въпрос и не се примиряваше по никакъв начин с кучешката орисия. Когато накрая скъса сиджимката, Митата се примири и го остави на спокойствие, но се закани при сгоден случай да му види сметката. Единственото, което го възпираше да го гръмне беше неговата популярност като екзекутор на порове, невестулки и други вредни хайванчета, които създаваха грижи на селските бабички. Това често осигуряваше и необходимата доза алкохол на загрижения стопанин. Търсеха го дори в съседните села, разкарваха го с автомобили и каруци като важна особа; появата му беше на нивото на правителствена делегация; винаги имаше нужда от компетентното му съдействие; дори го крадоха няколко пъти, дори по едно време се пусна слух, че са го изяли едни герентовски цигани, но в края на краищата той все се завръщаше и, което беше най- интересно, прибираше се в дървената си къщичка и си лягаше кротко и мирно. Само дето не позволяваше да го връзват.
„Ей, Мита, в „Синджир- махала” се е появил нов пор- информира го малък Сребрю - ще трябва да вземем кучето.”
„ Няма проблем, черпенето е от вас”.
Сделката е сключена и на другия ден Сарю е пуснат в акция.
„ Мита, към „Баир махала” са изчезнали няколко кокошки”- обявява скоро след това Матана.
„ И твоята работа ще оправим. Тая вечер съм на вино”.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Aspasia
Admin
Admin
avatar

Female

ПисанеЗаглавие: Re: Балада за кучето Сарю   Нед Ное 04, 2007 11:20 pm

На следващия ден Сарю обикаля по баира и търси нарушителя. Той бързо е разконспириран, но залавянето му се оказва трудно. Това е някакъв млад лисугер, явно пришълец; намерил убежище в една дупка в каменните кариери и от там предприемаше нерегламентирани действия по отношение на кокошето общество. Виждаше се наоколо пръсната перушина и други останки от съмнителни пиршества. Само че дупката беше тясна и Сарю не можеше по никакъв начин да напъха туловището си в нея. Това спаси лисугера от сигурно изяждане, но не го спаси от одиране. Кожата му бе смъкната след като хвърлиха в дупката една димка и, когато в края на краищата животинката беше принудена да бяга навън, попадна направо в един чувал и завързана. Този път на Сарю не му позволиха да припари до плячката, въпреки неговите гневни протести, но в замяна на това той изрови няколко лалугерски дупки и изяде с охота обитателите им, а също така налетя и на дупка със змийски яйца, които се оказаха истински деликатес. Самата змия извади късмет, че беше изчезнала своевременно.
В кръчмата често пристигаха делегации от съседните села.
„ Мита, в Автоьово има най- малко три звяра. Бабичките ще ни извадят очите”.
„ Готово, приятели, мисля тази вечер да започнем с аперитива.”
След малко от кръчмата долитаха юнашки песни и късно след полунощ, Сарю заминаваше за Автоьово.
„ Мита, и в Дуванджии са се появили. В тебе ни са надеждите.”
„ Не се кахърете, Сарю е на ваше разположение. Един маврудец бих пийнал с удоволствие.”
Маврудецът е доставен моментално и след малко от кръчмата се чуват юнашки песни.
Сарю е наблизо и вече знае, че когато от кръчмата се чуват песни, най- вероятно му предстои важна командировка. Той обича работата си като всеки съвестен служител. Обича да посреща делегации, да участвува в преговори и приема възложената работа с необходимата сериозност. Не изисква нито молби, нито жалби, нито декларации; процедурите в държавните учреждения му са чужди; той не е държавен чиновник и при него бюрокрация не съществува. Нито корупцията. Вместо държавен кокал предпочита натурален кокал. Заминава без помайване, залавя се компетентно и приключва задачата с вещина. Работи със замаха на Юлий Цезар: „Дойдох, видях, победих”. След което от победените не остава ни кожа, ни кокал.
Кучето Сарю има само една грижа и една слабост. Тази кучка Василка на Гошкин Генко- една превзета глезла- откакто се е разгонила все му праща призивни послания през оградата, но оградата е висока и няма как да се прескочи вътре. Кучето Сарю злобее отвън на улицата, но не може да направи нищо: „ Мамка ти, мискинка, само да ми паднеш!”
Наоколо са и други песове- предимно помияри от циганската махала, но въпреки неугледната си външност и плебейско потекло, те не проявяват комплекси за малоценност, клечат наоколо и точат лиги, с надежда всеки да се включи в еротичното шоу с красивата аристократка на Гошкин Генко. Само че Гошкин Генко има друго мнение по въпроса и редовно ги разгонва с една тояга. Не допуска дори и Сарю наблизо; търси усилено жених със „синя кръв”- вероятно някакъв рицар от онези надменни, пухкави, домашни, градски аристократи, които Сарю ненавижда с цялата си жлъч. И това, ако не е една разбита любов, здраве му кажи. Само че подобни кучешки „патриции” трудно се намират, особено на село и кучката Василка е принудена да чака и тайно да мечтае за Сарю. Така е то- не са само Ромео и Жулиета на този хал.
Тогава една вечер по улицата премина пиянска компания направо от кръчмата в състав: голям Сребрю, малък Сребрю, Митата, Матана, Пъндела, Анкин Колю, каруцаря Колю и други именити личности, спряха се край оградата и започнаха тихо да се съвещават. Сарю, който клечеше наоколо, ги познаваше всички и почти не им обърна внимание, дори когато чу собственото си име. Вниманието му беше насочено неотлъчно към кучката Василка, която го гледаше замечтано зад решетката на вратата и се усмихваше подканящо. По улицата клечаха и останалите разнежени любовници.
Тогава онези гадове примамиха най- скапания помияр, уловиха го за врата и за ужас на Сарю го прехвърлиха през оградата при усмихнатата Василка, след което си заминаха. Възмущението на Сарю нямаше граници. Тази проклета кучка веднага забрави „думи и клетви”, разби безмилостно клетото му сърце и без да трепне, се повлече по помияра. Малко след това Сарю с болка на сърцето и виещ от гняв стана свидетел на демонстративната и изневяра. Ревността му нямаше граници. Ако можеше да прескочи оградата, вероятно би разкъсал и излапал както блаженствуващия любовник, така и „неверницата”, но не можеше. Всъщност за разкъсването на неверницата не беше много сигурен.
Ръмжейки, той хвана една пречка от вратата със зъби и започна да я блъска, но вратата беше метална и нямаше никакъв шанс.
От гюрултията се събуди Гошкин Генко и се появи на прага на къщата сънен и гурелив.
Но като видя разигралата се сцена, лицето му моментално се изкриви от ярост. Сарю дори помисли за миг, че Генко ще залая и ще се втурне да хапе нещастния помияр, но това което се случи направо му смрази кръвта . Генко откачи балтията от една кука, приближи се бавно към заклещените любовници, прицели се внимателно и замахна. Помиярът пищеше неистово и се опитваше да избяга, но кучката Василка теглеше на другата страна и това реши съдбата му. Балтията се стовари безмилостно върху главата на нещастното псе и след кратко изквичаване, то пририта и опъна крака.
Сарю наблюдаваше екзекуцията с ужас и покруса. Вероятно се досещаше, че при други обстоятелства това би могло да бъде и негова участ; кой знае, може и да се е досетил.
Желанието му за любов се изпари моментално; не си струва за една кучка да се прости с животеца. Отщя му се да гледа повече тази противна сцена. С жалостив вой се втурна по улицата и изчезна в мрака, съпроводен от псувните на Гошкин Генко.
Кучето Сарю не беше от късметлиите и галениците; вървеше му наистина като на бясно куче тоягата, но този път отърва кожата. И по- късно, и много след това той заобикаляше отдалеч по улицата Гошкин Генко и не отговаряше на призивите на кучката Василка. Спазваше стриктно оформилото се житейско правило: „Не тръгвай след усмихваща се кучка; вероятно ще ти видят сметката”.
Известно време след това Сарю установи, че кучетата в село започнаха да намаляват и това го изпълни със съмнение. Много от неговите четириноги приятели и неприятели просто изчезнаха и той нямаше обяснение за станалото. Нямаше кой да му каже, че е започнал сезонът на „голямото плюскане” след пиршеството у Гошкин Генко, когато ловджиите излапаха помияра вместо яре и кучетата са се превърнали в деликатес. Бе установено освен това, че всичко, що се движи, лази и хвърчи, вече става за ядене. Въпреки че той беше направил това откритие доста по-отдавна, хич не му беше приятно, че хората също са го възприели и го прилагат без да се свенят, особено по отношение на кучетата. Не проумяваше всичко за какво си говорят, но схващаше интуитивно, че има проблем. По едно време в Мамульово се появи група от малки човеци с дръпнати очи, които носеха знамена, кирки, лопати и скандираха: „Хо- ши- мин, Хо- ши- мин!”, и тогава кучетата съвсем намаляха. Изчезна някъде дори и красивата кучка Василка, след което Гошкин Генко стреля в едно циганско магаре и известно време ходеше небръснат. Разбира се, Сарю беше привилегирован и докато имаше порове, никой не можеше да го барне, но накрая поровете свършиха.
И изведнъж Сарю се почувствува излишен. И заплашен.
Това убеждение нарасна неимоверно след като един ден Митата се появи в двора с двама малки човеци с дръпнати очи и започнаха внимателно да го оглеждат. Неизвестно защо кучето Сарю много мразеше човеците с дръпнати очи; отначало дори се чудеше дали това наистина са човеци и се питаше дали не стават за ядене, какви ли са на вкус, но после започна да се страхува от тях, защото няколко пъти ги бе засичал да обикалят среднощ из село и да ловят помияри. В същото време усещаше, че те също коментират по тази тема на някакъв техен език- тоест- че той самият би станал на чудесен гювеч с ориз и доматен сос. Наблюдаваха го почти нежно, с някакви замечтани погледи и предлагаха нещо на Митата- нещо скрито по джобовете. Сарю реагира отрицателно; тази нежност в погледите им му се стори крайно подозрителна и той следеше движенията им много внимателно, въпреки, че се преструваше на незаинтересован.
Отначало Митата се дърпаше и негодуваше, но после май се съгласи и взе онова нещо, дето му предлагаха. Сарю беше виждал много пъти тези хартийки и се чудеше за какво ги ползуват хората, та толкова се карат за тях. Смееше им се на акъла. Беше сигурен, че това нещо не става за ядене. Помириса веднъж една такава хартийка, когато поп Дончо- пиян я изпусна излизайки от кръчмата- и кихна. Миризмата хич не му хареса. Подобна миризма имаше само един данъчен агент, който бе дошъл веднъж в село и обикаляше от къща в къща, надничаше по долапите, курниците и хамбарите, записваше нещо в един тефтер, разплакваше жените и децата и тогава Сарю за първи път изпита истинска ненавист. Дощя му се да го заръфа за привилегирования задник, но вонята го отврати. Миришеше на писарушка, на държавен чиновник. Тези хартийки също миришеха на държавен чиновник. Не ставаха за ядене. Само като си представи, че поглъща такава хартийка и му се догади. За първи път през живота си изпита погнуса. Мръщеше се и плюеше. С удоволствие би предпочел една киселица или дори свинско лайно.
В същото време все повече се налагаше идеята, че той самият е предпочетен за ядене; нещо му просветна, че точно това кроят онези с дръпнатите очи. И в един момент, когато се залисаха с пазарлъка, той се измъкна тихичко в задния двор, провря се през дупката в плета и си плю на петите. Беше вече много далече, когато до него долетяха виковете на онези и псувните на Митата. В следващите дни и месеци кучето Сарю изчезна. Понякога овчари и ловци го мяркаха отдалеч по кърищата, но не бяха сигурни, че е той; няколко пъти му стреляли, защото им прогонвал дивеча; носеха се слухове, че са го изяли вълци. Други твърдяха, че не са вълци, а цигани или виетнамци. Но после виетнамците си заминаха и всички забравиха за тях.
Един ден от глъбините на Мамульово се вдигна вълна от негодуване срещу нашествието на диви прасета и голяма хайка от ловци се вдигна да посрещне новото бедствие. Версията беше, че поради сушата горе на Балкана картофите не са станали и сега те вилнеят долу в царевиците и картофените ниви. Поп Дончо благослови всички попадията лисна кофа с вода и групата пое към нивите. Покрай ловците се мотаеха няколко гончета- оцелели като по чудо след „голямото плюскане” и инвазия на виетнамци. Наистина скоро гончетата откриха малко стадо прасета в царевичните ниви край корията и хайката се пръсна наоколо. От време на време кучешкия лай се засилваше, на места се чуваха изстрели и квичене, което показваше, че има попадения.
Митата, Гошкин Генко и още двама ветерани чакаха на пусия зад едни храсти край пътя. Очакваха всеки момент стадото да се появи, защото мястото беше такова, че точно от там се минаваше към корията, където без съмнение прасетата биха се спасили. Но това, което последва не влизаше в програмата. Изневиделица от царевиците се измъкна грамаден стар глиган- вероятно единак- навири зурла и се втурна направо към корията. Пътят му минаваше точно край тях. Посрещнаха го няколко залпа с бренекета, но той продължи стремително напред като танк и помиташе всичко пред себе си. В следващата секунда юнаците захвърлиха пушки и хукнаха през глава кой къде види, но Митата се спъна в ремъка и се просна на пътя. Звярът моментално го връхлетя с яростно грухтене, въпреки че беше ранен и заби зурла в ребрата му; замахна и го преметна като парцал във въздуха. Докато падаше, Митата видя всичките си умрели роднини. Когато вече се чудеше жив ли е или умрял, една сянка се мярна по пътя и на терена връхлетя ръмжейки друг звяр. Рошав, зъл и страшен. Като фантом от преизподните се появи кучето Сарю, зъбите му щракнаха и се впиха в задния бут на глигана. Последният, освирепял от гняв и болка остави Митата и се зае с новия си страшен враг. Няколко пъти той се завъртя като пумпал около себе си и се мъчеше да удари песа с яките си бивници. Това накрая му се отдаде и единият бивник разпра корема на кучето. Повлякоха се черва по земята, но захапката на Сарю беше свирепа и той не пускаше плячката. Митата преодоля болката от потрошените си ребра и успя да зареди. Гръмна от упор в главата на глигана и бренекето го довърши. Звярът пририта конвулсивно и притихна. Докато агонизираше, кучето Сарю се нахвърли към гърлото му, но червата се повлякоха след него и той с ярост ги сдъвка. Митата с ужас видя как песът ръмжейки дъвче и поглъща собствените си черва. Доплака му се. Бавно тури в цевта един патрон и стреля. Кучето се преметна и падна. Чак тогава юнаците от дружинката се престрашиха и започнаха да прииждат боязливо.
„ Какво става?”
„ Майната ви!”
„ Шопарът е готов; защо утрепа и кучето?”
„ Да не се мъчи”.
„ Но можеше и да оцелее”
„ Ще оцелее друг път; изгълта половината си черва.”
След малко дойде една каруца и натовариха дивеча. Освен глигана, имаше и две по- малки прасета. А Сарю го замъкнаха в храстите край корията и го захвърлиха.
От битката с глигана Митата излезе доста потрошен, но бързо се оправи. Лечението се провеждаше предимно в кръчмата . Два месеца след това беше напълно възстановен. Като се напиеше, наляво и надясно разправяше какви велики подвизи имал и какво страшно било сражението, но никога не споменаваше, че бягайки като другите, просто се е спънал и паднал. Освен това с голямо удоволствие кодошеше колегите си:
„ Друже, ама ти наистина си голям шампион в спринта. Защо не се кандидатираш за олимпиадата; титлата не ти мърда.” Или: „ Край мен премина някаква вихрушка и в следващия момент, докато се борех с шопара, мярнах Гошкин Генко на върха на крушата…”
Тогава всички наостряха уши.
„ Но какво стана с кучето Сарю?”
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Aspasia
Admin
Admin
avatar

Female

ПисанеЗаглавие: Re: Балада за кучето Сарю   Нед Ное 04, 2007 11:21 pm

И той започваше да разправя унесено разни страхотии- всеки път различни- как Сарю връхлетял- страшен и зъл- един път откъм небето, друг път изпод земята, или от гората или от ливадите на Бобчова поляна и зъбите му светели като на някакво Баскервилско куче, а глиганът като го видял, чак се разтреперил от страх. Нищо чудно сега да е назначен за главен пазач на свети Петър пред райските порти. Всички го слушаха с удоволствие, макар и да знаеха, че доста истории просто си ги съчинява. Така покрай Сарю се прочу и Митата.
Една вечер преди Коледа след поредния запой, Митата се събуди и стана да пикае. Докато се обличаше чу, че навън някой драска и блъска вратата. Моментално грабна пушката и открехна. В следващия момент зяпна и се ококори . Не, не сънуваше, не беше призрак. Пред него, проточил език въртеше опашка и го гледаше усмихнато кучето Сарю- цял целеничък.
Няколко дена след това в двора, заедно с Митата се появи някакъв висок, смешен господин – облечен с много хубави дрехи- синеок и с добродушна усмивка, приближи се до излегнатия под крушата Сарю, погледна го внимателно и рече:
„ О йес…”
Сарю отвори едното око, прозина се мързеливо и отново задряма.
„ Това е кучето, което ви интересува”- каза Митата.
„ О йес”.
Сарю отново отвори едното око и се замисли. Веднага му стана ясно, че е проявен интерес спрямо неговата особа и горе- долу се досещаше за какво става въпрос. Явно се касаеше за някаква задгранична командировка. Вероятно много по- дълга от обикновено.
Този усмихнат възрастен господин веднага му стана симпатичен, въпреки че не разбираше неговия език. Доста смешен език…
„ Няма проблеми с прехраната, яде всичко”- продължи Митата.
„ О йес.”
„ Силен е, смел е и е здрав”.
„ О йес.”
„ Умирал е няколко пъти и е възкръсвал”.
„ О йес.”
„ Умен е и разбира всичко”.
„ О йес.”
„ Не е ловец, но лови всичко: порове, невестулки, белки, лисици, дори се е борил с глиган. Нищо не може да му се опре”.
„ О йес.”
„ Добър пазач е и, когато е в двора нощно време, никой не смее да припари”.
„ О йес.”
„ Кротък е и обича децата”.
„ О йес.”
„ Не обича да стои вързан; това го вбесява.”
„ О йес”.
„ Не обича да стои в къщи. Това е дворно куче”.
„ О йес.”
„ По принцип това е нова порода. Абсолютна. Издържа на всичко. Почти е безсмъртен”.
„ О йес”.
„ Името му е Сарю”.
„ Сейрю!!!”
Сарю веднага скочи и завъртя опашка.
„ Йес, Сър, сега май ще се наложи да уча и английски…”

Ради Радев
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Балада за кучето Сарю   

Върнете се в началото Go down
 
Балада за кучето Сарю
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» VIP съквартиранти
» Аргес, Цербер
» Стивън МакКуин в парка с кучето си ; Атланта.

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
SparSiliS :: welcome :: Творчество :: Написаното остава...-
Идете на: